“Всичко се люлее, всичко се клати, скърцане, кликане, тропане” – това ме събуди.
Отварям очи. Понеже зениците ми са разширени, а и в стаята не е непрогледен мрак благодарение на рекламите на отсрещната улица, виждам как щорите на прозореца се клатушкат.
“Люлее се осезаемо, и съвсем ясно хоризонтално” – тоест моите сънени и недоспали сензори отчитат и разбират че това люлеене е хоризонтално. Странно.
“Това е земетресение” – факт, така беше.
“Намираме се на партера, в момента стоим дефакто на земята” – това вече е нещо ново. Това не беше само регистриране на следващият факт. Това беше някаква мисъл която излезна от някъде, зае цялата ми вселена за много малка част от секундата, и след това се разпръсна на всичките и следствия.
“това земетресение е много силно след като се усеща толкова силно тук долу на земята” – мдаам, оказа се че е най-силното което съм преживявал, но тогава все още не го знаех
“ако това земетресение е толкова силно тук, какво ли е на горните етажи?”- започвам да разбирам какво им е било.
“колко годишен е блокът в които живеем? дали е достатъчно здрав” – опаа , само да не зема да се паникьосам
“ако блокът реши да се срути, няма да имаме време да излезнем навънка, така че най добре да отложа паниката за после”
Тука някъде изглежда беше минало достатъчно време за да започна да усещам земетресението “във времето”. Самото земетресение не беше механично и точно отмерено люлеене, ами си имаше някакъв ритъм. Усещаха се вече различни трептения в тръсовете. Или поне така ми се стори на мене.
Появи се мисълта за мащаба на всичко това. Завладява ме ясното разбиране колко много енергия е необходима за това да се случи. Целият град се мести! Това усещане за гигантската енергия обаче беше в мислите ми не във вид на цифри, а на ясното разбиране на мащаба на земните маси които си играеха със София в момента. По това време все още не знаех колко е голямо земетресението, и нямах представа дали са го усетили извън София. Незнам защо, но ми се струваше логично след като е толкова силно земетресението, да е локално, точно под София, и да не са го усетили в другите градове.
“Чуваха се алармите на колите на паркинга. като че ли всички коли едновременно пищяха”
“Блокът в които живея може да падне. Аз нямам никакъв контрол дали това ще се случи или не” – поради някаква причина не се паникьосах. Може би защото не можех да направя каквото и да е. Но това си е една доста неприятна мисъл. Мисля че само хората които тази нощ ги е събудило земетресението могат да ме разберат, както и аз да разбера тях. Останалите – пожелавам ви никога да не изпитате това състояние. Ужасно е. Реалността се стоварва с цялата си сила върху тебе , от простият факт че нищо не можеш да направиш ако сградата в която живееш започне да се срутва. Дали ще умреш мигновенно? Или най-напред ще чуваш как падат етажите над тебе? …
Мисля че всичко написано по-горе се случи в мислите ми, за около една или две секунди.
Надигам се от леглото и зпочвам да говоря на Ани “Ани , спокоино, малко земетресение, еи сега ще свърши, всичко ще е наред.” Или нещо такова. Не помня съвсем точно какво и казвах. Само започнах да я успокоявам. Ани обаче беше смело момиче, изобщо не се беше стреснала. Браво на нея 🙂 Бяхме будни и двамата, и започнахме да си говорим и да се ослушваме.
След като първият голям трус беше отминал, започнаха да излизат всякакви въпроси в съзнанието ми.
“колко годишен е блокът в които живея?
“кога е започнало земетресението?”
“дали съм се събудил веднага след като е започнало?”
“как е Ани, дали е уплашена”
“аз уплашен ли съм? За всеки случаи трябва да се стегна, че да не зема да се паникьосам и да стресна и нея”
“дали да илезнем навънка, може да има още трусове”
“ами ако следващите трусове са по-силни?”
и логичният въпрос: “ако не излезнем сега, и след малко има по-силен трус, които счупи блокът”?
Алармите на колите на паркинга една по една започнаха да спират.
В краина сметка не излезнахме, стояхме си в леглото и си говорихме. По някое време чухме че излизат хора отвън пред блока. По-късно усетихме още един съвсем слаб трус.
По някое време взех телефонът , отворих туитър и написах следното: “Земетресение – аз и ани сме ок.” Ето и линк към самият пост: https://twitter.com/#!/BashNako/status/204726095998763009 Това го написах, защото не знаех дали близките ми от другите градове са усетили земетресението, и реших за всеки случаи да го напиша та ако нещо се случи и не могат да се свържат с мене по телефона да прочетат там.Защото ако си спят в момента, по-добре да не ги будя и да ги шашкам излишно. Впоследствие се оказа добро решение, защото сестра ми е била будна, и се е чудила същото, и прочитаиги поста ми в туитър съм успокоил нея и майка ми.
По някое време в туитър видях следният пост “Сериозно земетресение в Пловдив! Някой с повече инфо?” , линк: https://twitter.com/#!/ispasov/status/204724866648256513 Тука започна да става страшно. Започнах да осъзнавам къде се намира Пловдив, къде София, и ако в Пловдив земетресението е било също толкова силно колкото и в София … . Това означава че не е било локално земетресение точно под София, ами си е било … било си е е едно съвсем сериозно земетресение, с национален машаб. Тука отново ме завладя “разбирането”, онова характерно разбиране за всичката онази земна маса която се люлее, и колко много енергия е необходима за това. Това разбиране няма нищо общо с цифри и думи, то е нещо по-различно. Не е обикновенна мисъл която може да се изрази с думи. Затова и ми е трудно да го опиша.
По късно преброих хората които са написали думата земетресение в twitter, и се оказа че аз съм 89-тия човек които е написал думата земетресение, след самото земетресение.
Спахме още малко, не не дълбоко, по-скоро дрямка.
Исках да опиша само първите няколко секунди от земетресението, а то взех че се отплеснах с разни разяснения. Изглежда съм имал нужда сам за себе си да ги осъзная тези неща, затова и се престарах с толквоа много писания.
Нататъка стана скучно, и няма много за казване.
